Оригинален текст
Аз обичах те, ти обичаше мен,
но докога, когато свърши тази шибана игра.
Любовта беше миг красив от вечността,
между нас всичко свърши ей така,
както започва сякаш детска игра.
Игра, която обича смъртта.
Беше то, беше много прекрасно,
всичко беше живо, аз обичах те бясно.
Обичах те, както никоя друга,
както никой никога не е обичал друга.
Като цветята, които обичат водата.
Като водата, която обича земята.
Като мъжът, който обича жената.
Като жената, която си обича децата.
Но какво направи ти,
подигра се и всичко развали.
Разруши едно истинско приятелство,
разруши го ти и го превърна във предателство.
Превърна го в най-ужасния спомен,
спомен бездомен, спомен, спомен огромен.
Спомен за нас, за нашта любов,
за наште мечти и нашия зов.
Зов за красивото, за любовта,
за всичко красиво, което изгражда света.
Получи се тъй, че остави ме ти,
остави ме сам със наште мечти.
Остави ме сам в студения ден
да плача безмълвно така ограничен.
Плачех аз и ненавиждах съдбата,
ненавиждах я защото тя ми взе душата.
Взе това, което обичах,
това, в което аз дълго се вричах.
Взе любовта и я захварли далече,
далече, така че да не я открия вече.
Но времето мина, мина сякаш половин година
оттогава
и май че болката премина.
Ти беше с друг, аз опитах с друга
и сякаш май си правихме услуга.
Услуга да, но на кого?
На теб или на мен,
защото аз се чувствам наранен
и май че загрубя таз игра да думи
... или на любовта.
/2x/
Да, това е любовта
от нея ме боли сега.
Това е любовта.