Оригинален текст
(Капитана)
Целият път във венчилистчета застлан е.
Замислена минаваш под дъжда.
Цялата си мокра, но чадъра ти прибран е.
Мека, кадифена кожа се подава от гъстата мъгла. Тихичко вървиш по тясната пътека и сиво - черна е нощта.
Минеш ли с усмивка, всичко бавно и полека,
отръсква се от своята ненужна тъмнина.
Коя си ти? Как възможно е това?
Не те познавам, а съм влюбен в теб,
а ти обръщаш се и подаваш ми ръка,
каниш ме да продължа напред.
Като отражение във очила,
всичко странно цветовете си променя.
Капките падат на топлата земя
и гората е неестествено зелена.
Топлината бавно ме обгръща
и съживява огънят във мен.
Тогава ти нехайно ме прегръщаш
и нощта превръща се във ден.
И после също тъй нехайно се отдръпваш,
гледайки към мен с подадена ръка.
Както появи се, така и тръгваш -
мистериозно, оставяйки ме във дъжда.
Опитвам се да те настигна,
та аз не можах дори да те целуна.
Виждам те, но не мога да те стигна,
откъсна се като на китара първата струна. Сядам на студената мокра земя
като призрак на килим червен.
Венчилистчетата ме поглеждат със тъга
и сгушват се с любов във мен.
(Сибел С)
Стоя и гледам го със страх.
От любов сърцето ми е спряло.
Ако бях целунала го, щеше да е прах.
Това е цената да си ангел във човешко тяло.
(Op.Prod)
Тази дума страшна... Тя всява раздор,
като Пандора стара и прашна,
по-голямо наказание от Содом и Гомор...
Как ще знаеш, че времето е твое и ще
наказваш поробените роби. Не с бич или камшик, а с дума любовна, приела дяволски лик. Предпочитах да ме беше убила, с нож, с пистолет, ръцете да си беше измила,
да ме кремираш, или пък да съм парче от лед... Призрак съм вече, дано си доволна,
обикалям, неканен, далече от душата си волна, по градове и села, за нощ, за две,
пренощувам на топло, опитвайки се да намеря сърце, да продължа...Минават звездите, покрай свойто отражение
и на пътя колите сменят свойто положение, дори на слънцето лъчите,
опитват да изкажат мнение. И като ги гледам отстрани, май всички са щастливи, отрязали парченцето "душа" ,
отказали емоциите сиви, в компютърния организъм на една лъжа, почиват си,
управлявани от изречения лъжливи...
Аз не съм за тук... Където съдбите срещат вечното забвение и лъжите са единственото ни възможно решение...
Любовта ми... завещавам я на тебе...
Аз друго нямам май... Завинаги ли?!...
Това е, слагам точка - Край.
