Оригинален текст
В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.
Дъждът ще ми предложи крехкото си
рамо, ще го прегърна аз - с пет стъпки
само ще падна в ужасената ти памет,
тя - моя ненадеен мавзолей.
Не искаш, но ще ме убиеш ти. И аз слушам
как убеждаваш древната си съвест.
(Ти имаш опит, стар, печален опит).
Повтаряш й, че всъщност аз съм жив...
И аз, покорен труп, ще имитирам прекрасния
живот на жив... Ще ме гримираш - ти,
скръбен, непохватен козметик, - ще ме
рисуваш от буквар в буквар и съхраняваш
в глухия си вик.
Как ще признаеш, че си ме ревнувал?
И на какъв език - че с тъмен страх си
гледал с ужас как те изоставям?
Ще казваш, че си ме спасил - и ще си прав.
Ще казваш, че съм твой и че съм жив...
А аз ще бъда мъртъв, мъртъв, мъртъв -
по-мъртъв от най-мъртвия мъртвец.
Ще ме убиеш ти, но дотогава аз ще празнувам
странния си празник от поглед в поглед
и от град във град. Безумен - сред
големия площад, - аз ще целувам твоя смях,
облечен в червена рокля и седефен страх...
Ще те изричам, без да се страхувам
по всички стъпала на моя глас.
В среднощния бюфет на зимна гара
аз ще целувам острия ти профил на смъртно
уморен и на заспал. И ще усещам тежката ти
власт, любов и скръб, и жал...
Ще предизвиквам - и без да искам ще те
наранявам, аз - малък и жесток, но ти
ще слушаш. Ще ме щадиш, дори ще ми се радваш,
до оня странен и далечен миг, във който
ти ще почувстваш как ти се изплъзвам.
И как оставаш сам...
В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.
В една дъждовна, глуха нощ ще ме обсебиш
докрай във ужасената си памет,
ще ме поемеш ти от оня люспест,
дъждовен и бургаски тротоар.