Оригинален текст
И тоя ден за мен е ден последен.
О, вторник, аз съм в стръмния ти скок.
И в твоя гребен, в твоя жест победен -
аз виждам как изграждаш своя кок.
Не гледаш ти към мен, но ти ме виждаш.
Ти се усмихваш - не, не искам аз,
но ти във своя поглед ме зазиждаш
до корена - от плач - на своя глас.
Не искам, а се вслушвам в твоя нисък
и глас, и тембър... Не разбирам как,
но в техния регистър съм - от писък
до шепот - удивителния знак.
Свободен (да съм кротък и полезен).
Но седем е, час нежен (аз съм прав).
Час утринен - на десния му глезен
съзирам твоя остър автограф...
И тръгвам. Пак съм в първия "Икарус".
Към друг, по-мощен глас и в тоя глас
аз изведнъж се осезавам с ярост -
забравям те с възторг, - но жив съм аз,
и спомням изведнъж... Не обяснявам.
Но как бих обяснил, че съм готов?
Че съм ви равен?... Аз се появявам.
По-кратък от възможност за любов
се появявам аз... Сред вас - обречен
на своя глас, до ужас уязвим,
на тоя час (аз вярвам), той е вечен.
Един - дъждовен - и несъкрушим.
Но вярвам в туй, което обещавам,
и със възторг забравям аз след миг.
Аз падам - наранявам и прощавам,-
опитомявам своя дълъг вик.
И своя - срещу вас изправен - поглед...
(О, тоя час със блясък на Мискет.)
Но изведнъж - над мен с отвесен полет
съзирам твоя снежен силует.
И тоя ден за мен бе ден последен.
Бях верен аз на стръмния му скок.
Завръщам се - ти казваш, че съм бледен.
Ах, ти взривяваш своя златен кок.