Оригинален текст
..Но в името свещено на Испания
и в името на мойта Дулцинея
аз ще премина всички разстояния
и ще живея - трябва да живея.
Животът ми е моето призвание.
(Ах, колко ми е трудно да живея.)
Наистина след толкова страдания
за да живея - трябва да се смея...
И аз се смея - и живей Испания.
Испания се смей - и аз живея.
Понякога ме дебне отчаяние
със образа, с гласа на Дулцинея...
Но зряща е душата ми. Вълнение
ръката ми внезапно осенява.
Аз ще приема своето сражение -
ще защитя аз странната си слава.
Пространство. Математика. Движение.
В най-точното е моята победа.
И ще спася смеха си аз - ранения, -
ще го приспя на шпагата си бледа.
О, замъци. Принцесо на прозореца,
ще стъпча аз магията голяма.
Закриляй ме, пресвята Богородице.
Кой казва, че оптическа измама
са демоните, в блатото погребани?
О, слепота на глупаво родени.
Вий съществувате, зловещи демони,
вий, вещици с усмивки разкривени.
Навсякъде сте вий - небесни просяци.
Вий зрими сте - от мене по-реални.
Вий идвате - сияещи насекоми,
влечуги седмоглави - и заспя ли,
във кръгове оплитате лицето ми -
заключвате ме в своите спирали.
Вий, рицари със имена измислени.
Със дами и със гербове фалшиви.
Със погледи метално-отчетливи...
В хиляди и едно превъплъщения -
известни ми са всичките - аз зная
четирите ви страшни измерения,
на формите ви гъвкави безкрая.
Аз зная ви и виждам с изумление,
усещам ви с болезнена тревога.
Кой казва - слепотата е спасение?
Кой върши престъпление? Не мога!
Не мога - и се готвя за сражение.
Вий идвате със плащове червени.
На дъното на всички престъпления
са вашите усмивки разкривени.
Напрегнати са страшните ви делници
и средствата ви - много по-модерни.
Как се въртяха вятърните мелници!
Брутални. Анонимни. Достоверни
вървете вий, изпълнени с решение.
Земята се върти неповторима.
Не подозира свойто разрушение...
И свърши се турнирът в Хирошима.
И всичко свърши. Аз съм отговорния:
Аз осъзнах - изстрадах аз дълга си.
Кръвта си разпилях из Арагония.
Измерих Андалузия с гърба си...
И падах аз, и ставах със стенание.
Израствах изпод конските копита.
На белезите страшното познание
металната ми ризница изплита.
Но е напразно. Зряща е душата ми.
В душата ми отново разцъфтяха
на смелостта танцуващите атоми.
Срамувам се от своята уплаха...
О, замъци. Принцесо на прозореца,
ще стъпча аз магията охотно...
Закриляй ме, пресвята Богородице.
Кой вика там - човек или животно?
От вълци ли? От шпага ли? От доноси?
Кой въздуха със викове люлее?
Аз ще разпоря хълбока на коня си,
ще тръгна аз, защото аз живея.
Животът ми е рицарско сражение.
И шпагата ми - винаги готова
да заискри за нечие спасение...
Човечество, танцувай боса-нова.
И радвай се на свойто пълнолуние,
но отдели ми няколко минути...
Гласът ми ще се скъса от безумие -
най-страшната заплаха е върху ти.
И не отбъсквай моето усърдие,
защото ти - спомни си - ме повика.
Понякога крещя от милосърдие
и остря аз желязната си пика...
И меча си... И тръгвам из Кастилия.
С години аз на коня се люлея.
Аз само зная със какви усилия
живея - и се смея, смея, смея...
Живея - и се смея, смея аз.
- Защо плачеш, Санчо?
- Как да не плача, господарю. Насреща ни е хиляда
и първата вятърна мелница.