Оригинален текст
Аз съм скулптора и става злато
глината във моите ръце.
Всеки като зима или лято
ми донесе своето лице.
Идваха при мене мълчаливо
старци и младежи, и деца.
Идваха с лица и настойчиво
искаха по-хубави лица.
Щедростта ми беше справедлива
и не беше глупава мълва.
Правех за една черта красива
по-красива цялата глава.
И съдбата беше много лека -
лека лодка в моите ръце.
Докато дойде в дома човека
с пустото откраднато лице.
И във изгрева с блясъци морави
той смути мойта силна ръка:
- Направете лицето ми, моля ви! -
Ах, лицето ви! Точно така!
А помня върху градската ни сцена
го гледахме с усмивка озарена
в Ромео с роза, в Карлос със рапира
и плачехме, когато той умира...
Възкръсваше ли, хвърляхме цветя,
а бяхме много бедни за цветя
и в стихналата зала като слепи
с ликуващи очи и пълни шепи
разграбвахме, горещи, жадни, диви,
лицето му и ставахме красиви.
И свършваше ли всичко, заслепени
и възхитени, и опиянени,
се блъскахме в широката врата
като щастливи някакви разбойници
и бавно ни превръщаше нощта
в щастливи или страдащи любовници.
А той във свойта задкулисна клетка
захвърляше разкошната наметка
и с нервни пръсти вдигаше отново
на свойте къдри сивото олово.
Докато с безпределна яснота
в една зора, събудила света,
когато ярко слънцето червено
изгряваше като новородено -
едно голямо, страшно огледало
му отрази лицето, жалко-бяло...
Той в него като в стъпкано огнище
потърси болка, не намери нищо.
Целуна само малката ръка
на портиерката с очи засветили
и тръгна с треперещите крака
на всички детронирани владетели.
И във изгрева с блясъци морави
той смути мойта силна ръка:
- Направете лицето ми, моля ви! -
Ах, лицето ви? Точно така!
Той остана и строго зачака.
Беше странно и страшно това.
Беше страшно, дори се разплака
една каменна детска глава.
Аз изтръпнах, попитах къде е
вашето истинско, живо лице?
И не знаех дали той се смее,
или плаче, отпуснал ръце.
Питах тихо, а после безумно
закрещях и заблъсках стени.
И тогава се втурнаха шумно
много хора, мъже и жени.
Всеки върна по-кротко от птица
най-красивата своя черта
и от камъка мойта десница
едно живо лице очерта...
Заблестя във добрата усмивка
вдъхновената горда уста.
С катедрално красива извивка
се издигна челото в нощта.
И лицето му стана така, че
би могло да говори дори,
да се смее, да вика, да плаче,
да угасва и пак да гори.