Оригинален текст
Всеки ден поглеждаш настрани
и никога не чувстваш сила.
Ти си невръстно и слабо глухарче
и се разпръскваш от своя собствен вятър.
Всеки ден е безкрайно озъртане,
безкрайно търсене на истинска стена,
добро лекарство за гигантския ти страх
в един смазващо огромен свят.
Страх. Страх.
Орелът се приготвя да се спусне –
господарят праща своя часовой.
Той връхлита и закрива слънцето
и мините заграждат пътя ти.
Ти не смееш да погледнеш очите му.
Ако ги видиш, ще унаеш всичко.
Ти даряваш кръв на новите си планове,
даряваш органите и сърцето си.
Ти не знаеш защо си така уморен...
А то било, че вече нямаш кръв, нямаш кръв
Ако успееш да последваш вятъра,
ако оставиш милите ти пухчета,
ако заспиш на дъното на лодката
ще се спасиш от полския орел...
Но и сънят в полето е коварен,
дори и новите посоки са приспивателни,
светът е сънотворна мафия,
а организмът ти отказва да се бори...
Последни крачки и падаш до стената,
заспиваш на една ръка от входа...
Защото там са посадили макове,
те са хитри, а ти си само баща на десет пухчета...
И тогава идва вятър
и те гали във съня ти,
семенцата по главата ти
тръгват с него по чистите лъчи,
отвъд стената