Оригинален текст
Понякога плача,
по-често се напивам,
независимо от всичко пак не спирам
нищо да разбирам.
Хем ми писна от това да живея ден за ден,
хем по-силно усещам как от живота съм
отчужден, изкривен,
проклиням пак този свой
живот и Боже мой
тебе питам кога ще стана и аз герой .
И тогава се сетих, че такива на света,
герой де, прави ги единствено смъртта.
Живота е гаден, той иска всичко да му дадеш,
а след това без жалост просто
оставя те да умреш.
Започнах да си мисля,
че съм станал ненормален,
дори за малко щях да стигна до изход
печален.Всеки ден,
страха от смъртта постепенно те обсебва,
този страх изчезва,
когато вече някой те погребва.
Тогава душата ти от истината просветлена,
ще се рее към небето извисена.
Понякога си мисля
в свойта самота,
че мога сам самичък
да бродя по света.
Тъгата обаче постепенно
на мисъл ме навежда,
че нищо на света не е
това, което ми изглежда.
Карай, важното е
на мен да ми е добре,
но и да не е
пак въобще не ме ебе!
Каквото си искате с мене правете,
но разберете,че аз си не връзвам
с живота ръцете.
Отдавна живота ми слана го ослани
и от тогава мъгливо противни са
моите дни.
Моите стремежи,
обаче няма да се спрат,
дори,когато ходя по най-стръмния път.
Страх ме е обаче,че не мога да оборя
живота, и когато очите си затворя.
Ще легна в мъртвата
тишина аз победен
и няма да видя с очите си
повече бял ден.
Във всеки проблем
мога лесно да се промъкна,
много по-трудно след това,
обаче ще се измъкна.
Един проблем е сложен, когато
ти го имаш за такъв,
на такива ситуации края е облян в кръв.
Веднъж, обаче погледнах към небето
и почувствах как слънцето ми стопля сърцето.