Оригинален текст
Пред себе си виждам все тези очи,
Неможещи вече от мъка да плачат.
От спомени живи когато горчи,
Жадувам гласа ти да чуя във здрача.
Да тръгна по пътя след мойто сърце,
Да стигна до къща, превита и стара…
До късно да милвам две груби ръце,
Да гледам свещта как спокойно догаря.
Но често в живота се случва така –
Съдбата човешка е глуха и няма.
Длъжници сме даже на двете слова,
Които безкрайно е чакала мама.
Прощавай, мамо!
…Че в мислите при теб се връщам само!