Гледай видеото
Оригинален текст
Поглед плах
помежду ни в тишината
за миг дъжда спря.
Тежък стон,
скрита болка в теб и мен
ден след ден...
Уморени сме
от съмнения безкрайни
и въпроси сто.
За кой ли път телефона пак мълчи...
Сякаш част
от живота ни крадете
ей така, деца.
Няма ли
в душите ни покой да се роди.
Макар и да боли?
Уж расеяни,
но отново пак поглеждам към часовника.
"Колко е часа?" - през сълзи ме питаш ти...
Но ще дойде ден и час
ще повярвате на нас
защо сме чакали в безсъние,
защо сме страдали така,
защо сме молили на глас
да бъде Господ винаги над вас.