Гледай видеото
Оригинален текст
Някога, някога, толкова някога, колкото девет лета,
на някаква уличка, с няколко думички спря ме веднъж любовта.
Беше наистина толкова истинска, колкото може да е,
слънцето весело, старата есен, старото тъжно небе.
Весели есенни, кестени блеснали ръсиха светли следи,
златни, квадратни, невероятни, изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена беше земята под нас,
бяхме ние истински, искрени, искащи, мислещи само на глас.
Може би времето, може би времето, може би от възрастта,
няма ни улички, няма ни думички, няма я в нас любовта.
Може би някъде, някога, в някого пак ще се влюбим нали,
нещо ще искаме, нещо ще чакаме, нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено дойде при нас трезвостта,
весели есенни, кестени где сте вие, де сега е любовта.(x2)
Някога, някога, толкова някога, колкото девет лета,
на някаква уличка, с няколко думички спря ме веднъж любовта.(x2)
Някога, някога.