Оригинален текст
Със широка ръка,
с лице срещу вятъра.
Произволно оставен да се рея в дъжда.
Аз съм питомна сянка от реалното минало.
Разперила пръсти пресмяташ посоките.
Реем се в хаос от дъждовни игли.
Те са топли и меки и оттатък стъклото.
Дъгата се рони върху пясък и миди.
Кукловодът обесен на конците на изгрева.
Поднася сърце което вече гори.
Ледени маски потичат със нищото.
В дълбините на времето ще се познаем и ние.
“Едно кристално самомнение
разпиляно в образи и думи.
Днес купува на безценица
стая от въздушни струи.
Квадратен метър лични граници,
сред папрати и пеперуди”.
Понякога трудно различаваш минутите,
в които тишината е кутия с признания.
Палиш свещ пред вратата на кула,
от камък и прах да откриеш ключалката.
Можеш да тръгнеш отново по пътя си,
с пламък в ръка да не изгубиш следата,
а вън от кошмара аз ще съм кръста.
Полегнал от вятъра, прогнил от очакване,
високо над стените на божия храм
се докосват любовно синкави пламъци.
Разтопени са, парят, оцветяват безкрая
над пътека от облаци и под сводове прах.
Дори да е рожба на болен разсъдък,
пожарът в небето ме прави щастлив.
Красиво е, приказно цвете разкъсано
в потока на времето или посока във нищото.
Напукан до кръв господ бълва проклятия,
гърми под нозете му вятър на капки.
Плисва върху ми безкрая на тласъци,
гърмящ силует сред безкрая забравен.
Слънчеви дъждове ме копират,
слънчеви дъждове ме събличат,
слънчеви дъждове ме разбират,
слънчеви дъждове ме заливат
и не чувствам аз къде съм
и не зная ти къде си.
Още е тъмно и днешният вестник
предсказва духовно смъртта.
Понякога думите са отворен прозорец.
Дай една целувка, хвърли се и толкова.
По лицето на времето девствено,
ще си целувка от спомен.
През прозореца, вятър звездите са живи,
събирам ги в шепата когато поискам.
После ги пръскам напълно умишлено,
като в небесна галерия и пак е красиво.
Вечността е пръстен, огледало на слънцето.
Хиляди стъпки гравират лицето й,
сребърна в мрака като звездно безмълвие.
Копира по кръста, разпънато време.
Криеш се в пламъка да е светло в душата ти,
осветяваш съня си да виждаш стените му.
Хладен и гладък като мраморна статуя.
Той е късче изпаднало от албума на дните ти.
Няма ключалка и ключът е илюзия.
В съня ти вратите са до болка изкуствени.
Понякога трудно се справяш със думите,
камо ли с мисли прозрачни до лудост.
“Може би раят е приказката,
в която занапред ще живеем”